петък, 20 ноември 2009 г.

Рана


Как приятно въздуха шепти, шепти, шепти...
Как объркано се луташ ти.
Нима ме търсиш, нима ме помниш?
Нима те интересувам, та да ме гониш?
Морето вилнее, а слънцето линее
Пада нощта, а аз чакам тебе.
Търсиш ме, а мен ме няма.
Защото мисля за теб с усмивка блага.
Нима ще ме откриеш, нима ще се покажа?
Отново да оставиш в мен болезнената рана?
Ще си спомням за теб, ще плача за теб,
ще чакам твоето сърце от лед.
Защото болката ми е като мушица
пред любовта, която изпитва моята душица.
Ще си спомням за теб, ще плача за теб,
ще чакам твоето сърце от лед.

събота, 15 август 2009 г.

Моят най-добър приятел...




Много често се питам дали един човек може да бъде истински приятел? И какво въобще означава това най-добър приятел? Каогато бях малка, обичах да играя с различни деца, много бързо се сприятелявах и се запознавах с много хора. Бях труден характер(както и сега), но тогава за мен нещата бяха различни. Наричах всеки приятел, а много хора-най-добри приятели. С всяка изминала година осъзнавам, че много рядко можеш да срещнеш истински приятел. Човек,който да е с теб винаги, който да ти помага, да те разбира...Може би много хора имат такив а приятели, аз нямам такъв. Или поне сред хората не. Много лесно се разочаровам,много често оставам наранена от хората...Привързвам се към някого много бързо. Мразя това в себе си. Винаги оставам разочарована. Но скоро осъзнах, че винаги съм имала приятел до себе си, верен и искрен. Това е пианото...музиката...Винаги е докосвала душата ми, винаги е била с мен.А пианото...това е едно от най-скъпите ми неща на Планетата. Ако ме попитат какво бих взела със себе си на някой самотен остров-това ще е пианото.Мойто пиано. Моят най-добър приятел.

История за любовта...


Тази нощ си легнах много късно - в 02:30 през нощта.Гледах един филм,който изключително много ме разчувства.Казваше се The Notebook(Тетрадката)...Разказваше се за една истинска,прекрасна и страстна любов.Една любов,която претърпява много изпитания,но е толкова дълбока и нереална...До сега не съм срещала такава любов.Тя те пленява със своята магическа мощ.Дълго не можех да заспя.Дълго мислех за моята любов,за човека,който обичам,а никога няма да мога да имам.Сълзите падаха от очите ми като бурен водопад,не можех да ги спра,нито да ги виня.Не можех да не призная пред самата себе си,че сърцето ми започва да рухва с всеки изминал ден,с всяка изминала секунда.То се вкаменява,почернява...Защо любовта е както толкова могъща и красива,така и убийствено жестока?Чувствам,че никога няма да мога да обичам отново някой така,както обичам него...А между нас сякаш стои стъклена преграда,неразрушима,през която можем само да се гледаме.Не мога да го докосна,да го прегърна...сърцето ми кърви и никой не може да спре тази кръв.Да,тя ще засъхне с времето,но кой знае някой ден дали няма пак да рукне ,когато го видя...

понеделник, 10 август 2009 г.

Болката в очите


Прозореца е запрашен,вратата отворена и леко поскърцва...Защо се чувствам толкова изоставена,защо няма кой да ме погледне с топли,нежни и любащи очи?Нима всеки път,когато те погледна ти се отвръщаваш от мен?Защо в очите ми винаги има болка и тъга,когато ти си тръгнеш?Защо се вглеждам в сянката ти тъй дълго?Очите ми загубиха своя блясък,своята невинност.Станаха груби и неприветливи.Когато се погледна в огледалото,те сякаш кървят.Защото ти ги нараняваш всеки път,когато ядосано извърнеш поглед от тях.Сълзите текат,но те не могат да помогнат.Само ми причиняват още повече болка.Защо се влюбих в теб,незнам.Допуснах сърцето ми да бъде разбито...отново...Ти заминаваш,а аз отново оставам сама.А ти дори незнаеш как се чувствам,защото никога не си ми дал възможност да споделя с теб.Ах,този болезнен стон...защо всичко толкова много боли?Чувствам се празна,изхабена.Сякаш се разпадам на хиляди парченца,болезнено и мъчително,ден след ден...Ти никога няма да разбереш как се чувствам,нито как ме караш да се чувствам.Винаги очите ми ще се наскърбяват,когато те видя.Винаги ще ме боли,когато те няма или когато си с нея...с другата...Но аз ще те чакам.Защото въпреки болката,която ми нанасяш,аз те обичам повече от всичко.А любовта ми е единственото оръжие срещу света...срещу този огромен свят,изпълнен с толкова много чувства и емоции.И макар да изглеждам невинна,аз съм силна.Ще се справя,колкото е да е трудно...но сърцето ми ще остане черно,празно,разрушено...А очите ми...те ще останат завинаги сухи.Заклевам се,няма да се отрони ни една съза от мен.Сухи и безразлични...но така ще си мислиш само ти,само хората...какво се крие под тях,знам само аз.

събота, 25 юли 2009 г.

Созопол 2009 - незабравимо преживяване!



От 15 до 23 юли бях в Созопол на майсторски клас при пианистката Мария Принц.Искам първо да изкажа впечетленията си към прекрасния град.Макар и доста застроен,определено ме впечетли.Много приятно място за отдих и почивка.Второ - искам да благодаря специално на Ивана,Светли,Сава и Йони за незабравимите моменти,които прекарахме заедно.Наистина през тази една седмица се привързах към вас и ви чувствам много по-близки.Няма да забравя дискотеката и лудите танци и изблици на чувства(под формата на рев).Няма да забравя и уроците по пиано,които също бяха забавни и приятни.Това лято бе едно от най-хубавите в моя живот и никога няма да го забравя.Благодаря ви още веднъж на всички,обичам ви!

неделя, 12 юли 2009 г.

Простичката дума любов...


Любовта...Не мога да я опиша с една дума,нито с няколко изречения,дори и с цяла книга.Тя е най-сложното чувство,най-прекрасното,най-болезненото,но и най-ценното.Тя е толкова красива,нежна и прочувствена.Няколко пъти се срещнах с нея и осъзнах,че тя напълно те вглъбява.Тя те обсебва и те прави друг човек.Може би съм все още малка,но само на години,формално.Чувствата,които изпитвам към определени хора са толкова силни...и всичко това е любов.Интересно е колко пъти хората споменават тази дума,но почти винаги тя бива пренебрегната.Тази думичка,малка,състояща се само от две прости срички...Да обичаш не е престъпление,нито грях.Напротив-всеки човек,който може да изпита към някого това горещо,изпълнено с огън чувство ,е велик човек.Защо напоследък хората са егоисти и мислят само за себе си?Защо постоянно хората се нараняваме помежду си...и във всичко се крие любовта.Тя ни дава сили да живеем,тя ни дава смисъл в живота.Не е нужно любовта да е само между момче и момиче или чисто формална връзка.Тя може да обедини цял народ в едно цяло,тя може да те накара да извършиш чудеса.А когато е поднесена с нежност и нужното внимание,тогава става по-ценна и от целия свят.Няма ли да е по-хубаво ако всички бъдем добри и обичливи?Не,не може.Защото както казва прочутия писател Паулу Куелю "Доброто и Злото имат едно и също лице и всичко зависи от това,в кой момент пресичат живота ни.".Не можем да бъдем добри,но и не можем да сме само лоши.Е,любовта ни кара да намерим хармонията между тези паралелности.Тази красива любов...

Шуман - ABEGG вариации - мои разсъждения върху произведението


В момента свиря тази пиеса и доста се задълбочих най-вече във фантазията и представата за всяка вариация не като нотен текст,а като някаква случка.Докато се разсвирвах преди един майсторски клас,по-точно докато си ги минавах изведнъж ми дойде като на кино лента една история за цялата пиеса.История,която ми помага да вникна по-надълбоко в съдържанието на тази виртуозна пиеса.
Робърт Шуман е бил една изключителна личност,която е оставила след себе си много неща- и в живота,и в музиката.Тази пиеса е написана около 1829-1830 година(не съм много сигурна,така съм чела),което значи,че той е бил на 19 или 20 години.Тя е от съвсем ранното му творчество,но още в тази пиеса той показва своята силна и внушителна личност.В поселдствие разбрах,че всъщност тази контеса Pauline d'ABEGG е измислена от Шуман,но това не е най-същественото.Разиграх си една история,любовна история за Шуман и Паулин и това ми помогна и за изсвирването на пиесата.Ще разкажа моята измислена и може би детска история за тази пиеса.
Когато свиря темата си представям младият Шуман,седнал на прозореца и замечтано гледа как неговата любима Pauline d'ABEGG разговаря с някои аристократи и много нежно и деликатно отмята косата си.Тогава той започва да пее нейното име с най-прекрасните тонове - ла(А),си бемол(B),ми(E),сол(G),сол(G) и ето - нейното име.Той е толкова погълнат от нея и решава да направи тема за нея,която да свири и пее винаги.В темата той просто я наблюдава и внушително и завладяващо изсвирва ABEGG.Но контесата е разбирала от музика и е чула,че от малкото прозорче на къщата едно влюбено момче свири нейното име.Тя е впечатлена от него,но като дама не показва чувствата си.
Първата вариация е бърза,но в нея се преплитат много различни чувства.Шуман започва да дебне девойката и всъщност началото на вариацията(изкачването на акордите с крешчендо и нежното слизане надолу чрез арпеж) ми подсказва точно това.Той притичва да я види,но веднага след това се скрива за да не го види тя.И тъй като не е бил още мъж, на 19 години,това за него е било забавно.За Паулин също,може би.Деликатно и виртуозно дясната ръка показва топлите чувства на Шуман,толкова все още детски и естествени,а лявата прави големи,но нежни скокове,което допринася някаква закачка.В края на първата част от вариацията той заговаря Паулин и се оговарят за среща.Нотите не са много за толкова развития,но пък според мен показват неговата радост от разговора си с контесата.Втората част на първата вариация започва закачливо,но с някакво напрежение.Аз си представям това място като неодобрението на майката на Паулин да се среща с Шуман.Тя не харесва този младеж,защото за нея той е отнесен и с професията си на музикант не може да изхранва семейство и тя ясно го показва като се скарва на дъщеря си и нагрубява Шуман.Но той не се отказва и закачливо намига на Паулин,като по този начин и казва,че иска отново да се видят.Точно последният момент от вариацията е този ,бърз закъчлив с весели украшения.Девойката също е завладяна от Шуман и решават да се видят тайно-първа среща.Първата среща за мен е втората вариация.Тя е бавна,нежна,но и предпазлива.В нея Шуман още не е готов да разкрие чувствата си.Всъщност линията,която се преплита между лявата и дясната ръка е разговора между двамата.Те се опознават и забавляват заедно,а горската поляна е прекрасно място,където да останат сами.Когато лявата ръка отиде долу и от един тон става октава напрежението нараства.Шуман започва да показва на Паулин сериозните си намерения,а тя все още не е готова за сериозна връзка.Но по мил и деликатен начин Шуман успява да я накара да трепне.Вариацията завършва бавно,нежно и спокойно.Това е нежната прегръдка между контесата и Робърт.
Третата вариация е моята любима.Тя е най-бързата,ефирната и веселата.В нея си представям развиващата се връзка между Паулин и Шуман.Романтични вечери,весели игри под Слънцето-цялата е обляна от едно непрестанно щастие и светлина.Наричам я Слънчевата вариация.Защото постоянно си представям образа на тези двама влюбени,които радостно подскачат и се радват,че са заедно.Но майката на Паулин не подозира.И така е по-добре за тях.
Четвъртата вариация е най-личната.Всеки я интерпретира по различен начин.За мен тя показва момента на усамотяване между двамата.Романтичната нощ.Нежните ласки между тях,първата тръпка,ласките...аз я усещам като доста бавна и напевна.Оставям се на фантазията и тогава тона става божествен.Първите октави,които трепетно се изкачват нагоре,или нежният трилер...тя е най-нежната вариация,най-свободната.В края на вариацията се разбошуват чувствата и тогава композитора не е счетнал за нужно да ни представя по-нататъчние отношения между тях в тази нощ.
Фантазията,финалът...това е дългото заключение и последствие от връзката между Шуман и Pauline d'ABEGG.Аз си представям,че те вече са съпруг и съпруга...просто тази връзка между четвърта вариация и дългата Фантазия ми подсказва,че един период от тяхната връзка не е написан и отива направо на най-важното.Началото на Фантазията започва нежно,радостно,без напрежение,което подсказва,че тяхната връзка върви добре.Те са щастливи заедно.Има един изключителен момент,когато нежно тръгват разложени октави нагоре.Значи Шуман се грижи за своята жена,дарява я с ласка и я обича.Бързият момент след тези красиви и нежни октави ми навява мисълта,че им се раждат деца.Става бързо,весело,игриво...тази музика е точно като едно дете,което играе и се радва.Идват две страници,които са момента на конфликт.Самите ноти издават напрежение и то голямо.Тук си представям,че Паулин не е съгласна,че мъжа и е толкова вглъбен в работата си,в композирането и не му остава време за нея и децата.Тя иска да е повече време с него,но той е прекалено зает.Тя започва да води вътрешна борба със себе си,защото не може да оцелее без него,а не получава вече същите грижи и отношение както преди.Но Робърт я обича така,както не е обичал никога.Но не може да остави композирането,за него това е всичко.Паулин решава да го напусне заедно с децата.Шуман е разтърсен и изпаднал в депресия.Точно моментът,когато дясната яростно бошува,а лявата ръка сърдито отскача на различни тонове.Самата хармония допринася някаква мрачност,но в същото това време постоянна борба за оцеляване.И все пак Шуман успява да си върне любимата.Това е моментът,когато той провиква името и ABEGG(тогава дясната много ясно подчертава темата).Той решава да се отдаде на жена си и своите деца,но не оставя композирането.Просто намира хармонията между двете и успява да направи жена си щастлива и обичана.Така нежно,но и трепетно(от страна на лява ръка в долния регистър)завършва тази изпълнена с много чувство и мисъл пиеса.
Това,разбира се, са само мои съчинения за тази пиеса.А и историята между Шуман и Паулин не е реална.Ако разбира се тази Паулин не е Клара,но това не е така.
Не съм го обяснила много добре,но пък е от сърце.Това е моя анализ за това произведение.Ако в скоро време успея да запиша пиесата на запис ще я пусна. :)

Да бъдеш себе си...



Засягам точно тази тема,защото напоследък постепенно хората започнаха да губят своята индивидуалност.За мен това е едно от най-важните неща.Всеки човек е различен,сам по себе си е съвършен...Често ми се случва да се сблъсквам с хора,които забравят себе си в най-затънтеното място на душата си.Стремят се да бъдат като най-нашумялата звезда например,без да се замислят дали това са всъщност те.И може би до някаква степен всички го правим,макар и без да се усещаме.Опитваме се да се нагаждаме на хората,за да ни харесат,без да бъдем естествени.Тогава се получава малко сконфузна ситуация,защото се държим така,както не ни е присъщо.Всеки човек е създаден за да допринесе нещо на този свят.Не е задължително да е някакъв материален принос-като някое изобретение или пък да е известен писател.За да те запомнят хората не е нужно да направиш нещо велико.Само със съществуването си ти допринасяш още нещо към пъзела на живота.И когато успееш да откриеш себе си и да подредиш твоята самоличност към този огромен пъзел,тогава трябва да се чувстваш истински щастлив.Понякога често си задаваме въпроса "Какъв съм всъщност аз?"...Човешката природа е голяма загадка и трудно можеш да разбереш чувствата на някой човек.Има хора,които до последно не могат да открият себе си и живеят някакъв измислен,друг живот.Не винаги можем да успеем,не винаги ще бъдем известни или пък богати.Но ако всеки човек играе някаква роля,тогава как ще знаем ние кой е всъщност?Разбира се,понякога живота ни налага да играем зад маска,защото трудностите,които ни поставя не са малко.Но най-важното е вътре в себе си да знаем кои сме и каква е нашата задача на този свят.Не харесвам хора,които се комплексират например от външния си вид.Казват колко са грозни,дебели и започват да се критикуват без причина.Не винаги можем да бъдем идиални,все пак не сме всички като Клаудия Шифър или пък Анджелина Джоли...но когато ние уважаваме себе си като личност,тогава можем да бъдем сигурни,че сме допринесли към света нещо малко,но стойностно.

Представяне : )


Здравейте!
Това е моят първи блог.В него ще публикувам различни неща по отделни теми,някои мои разсъждения по различни произведения или интересни случки и преживявания.Надявам се да ви хареса.Това е от мен за сега =}