Моят най-добър приятел...

Много често се питам дали един човек може да бъде истински приятел? И какво въобще означава това най-добър приятел? Каогато бях малка, обичах да играя с различни деца, много бързо се сприятелявах и се запознавах с много хора. Бях труден характер(както и сега), но тогава за мен нещата бяха различни. Наричах всеки приятел, а много хора-най-добри приятели. С всяка изминала година осъзнавам, че много рядко можеш да срещнеш истински приятел. Човек,който да е с теб винаги, който да ти помага, да те разбира...Може би много хора имат такив а приятели, аз нямам такъв. Или поне сред хората не. Много лесно се разочаровам,много често оставам наранена от хората...Привързвам се към някого много бързо. Мразя това в себе си. Винаги оставам разочарована. Но скоро осъзнах, че винаги съм имала приятел до себе си, верен и искрен. Това е пианото...музиката...Винаги е докосвала душата ми, винаги е била с мен.А пианото...това е едно от най-скъпите ми неща на Планетата. Ако ме попитат какво бих взела със себе си на някой самотен остров-това ще е пианото.Мойто пиано. Моят най-добър приятел.

История за любовта...

Тази нощ си легнах много късно - в 02:30 през нощта.Гледах един филм,който изключително много ме разчувства.Казваше се The Notebook(Тетрадката)...Разказваше се за една истинска,прекрасна и страстна любов.Една любов,която претърпява много изпитания,но е толкова дълбока и нереална...До сега не съм срещала такава любов.Тя те пленява със своята магическа мощ.Дълго не можех да заспя.Дълго мислех за моята любов,за човека,който обичам,а никога няма да мога да имам.Сълзите падаха от очите ми като бурен водопад,не можех да ги спра,нито да ги виня.Не можех да не призная пред самата себе си,че сърцето ми започва да рухва с всеки изминал ден,с всяка изминала секунда.То се вкаменява,почернява...Защо любовта е както толкова могъща и красива,така и убийствено жестока?Чувствам,че никога няма да мога да обичам отново някой така,както обичам него...А между нас сякаш стои стъклена преграда,неразрушима,през която можем само да се гледаме.Не мога да го докосна,да го прегърна...сърцето ми кърви и никой не може да спре тази кръв.Да,тя ще засъхне с времето,но кой знае някой ден дали няма пак да рукне ,когато го видя...

Болката в очите

Прозореца е запрашен,вратата отворена и леко поскърцва...Защо се чувствам толкова изоставена,защо няма кой да ме погледне с топли,нежни и любащи очи?Нима всеки път,когато те погледна ти се отвръщаваш от мен?Защо в очите ми винаги има болка и тъга,когато ти си тръгнеш?Защо се вглеждам в сянката ти тъй дълго?Очите ми загубиха своя блясък,своята невинност.Станаха груби и неприветливи.Когато се погледна в огледалото,те сякаш кървят.Защото ти ги нараняваш всеки път,когато ядосано извърнеш поглед от тях.Сълзите текат,но те не могат да помогнат.Само ми причиняват още повече болка.Защо се влюбих в теб,незнам.Допуснах сърцето ми да бъде разбито...отново...Ти заминаваш,а аз отново оставам сама.А ти дори незнаеш как се чувствам,защото никога не си ми дал възможност да споделя с теб.Ах,този болезнен стон...защо всичко толкова много боли?Чувствам се празна,изхабена.Сякаш се разпадам на хиляди парченца,болезнено и мъчително,ден след ден...Ти никога няма да разбереш как се чувствам,нито как ме караш да се чувствам.Винаги очите ми ще се наскърбяват,когато те видя.Винаги ще ме боли,когато те няма или когато си с нея...с другата...Но аз ще те чакам.Защото въпреки болката,която ми нанасяш,аз те обичам повече от всичко.А любовта ми е единственото оръжие срещу света...срещу този огромен свят,изпълнен с толкова много чувства и емоции.И макар да изглеждам невинна,аз съм силна.Ще се справя,колкото е да е трудно...но сърцето ми ще остане черно,празно,разрушено...А очите ми...те ще останат завинаги сухи.Заклевам се,няма да се отрони ни една съза от мен.Сухи и безразлични...но така ще си мислиш само ти,само хората...какво се крие под тях,знам само аз.