Розата върху черния клавиш - Първа глава

Всичко беше тъй привидно нормално, че човек би се замислил как хармонията и паралела между природата и човека е толкова силно изразена, сякаш пресметната точно чрез математически изследвания и изчисления. Небето бе толкова нежно синьо, че никоя палитра до сега не бе притежавала тъй вълшебно напоен цвят, сякаш чистотата на една детска и невинна душа бе разпростряла частиците си, образували тази природна магия, която прегръщаше целия свят. Облаците бяха толкова красиво разпрострени по извивките на синята богиня, сякаш са невиждано творение на изкуството. Слънцето допълнително хвърляше кристални отблясъци върху цялата тази картина. Беше рано сутринта и всичко все още разтваряше очи и лекичко се пробуждаше от сладкия унес. Дърветата съвсем незабележимо раздвижваха клонките си, които бяха наситени със зеленина и пъстрота. Цветчетата в градината на имението ни блестяха, сякаш са паднали звездици. Всичко взаимно се допълваше, нямаше едно петънце, една излишна песъчинка или камъче. Всичко беше съвършено и изрядно, така, както майка Природа го бе създала.
Съзерцавах тази необикновена картина от малкия прозорец на стаята си. Всяка сутрин ставах много рано и започвах да наблюдавам необятния процес на изгрева на Слънцето и изследвах цветовете на небето. Интересното беше как само за един час, небето се превъплъщаваше в най-различни форми, променяше настроенията си през пет минути. Както беше напълно спокойно, мистериозно и наситено в черно, изведнъж започна да почервенява, сякаш наблюдаваш процеса на изригващ вулкан. Луната заспиваше, а Слънцето се пробуждаше. От ярко червено, небето изведнъж започна да придобива по-мек оттенък, от жълтеникаво започна да синее докато не се превърна в тази нежна, копринена покривка, която наблюдавах в момента. Ах, каква красота беше всичко това! За мен Природата беше самото въплъщение на идеала за красиво, сътворена от Божията ръка и унищожавана от човешката. Всеки път, когато заставах на прозореца сутрин рано и наблюдавах цялата тази вълшебна постановка, ме изпълваха мисли за това как всъщност човека не умее да цени това, което му е дар Божий, не умее да цени и уважава чуждото. Защо всички изкуствени язовири, охолни градини, пищни и изящни, човекът цени и пази, защото той ги е сътворил, а всичко в природата трябва да бъде унищожавано, тъпчено, сякаш е непотребно и излишно? Вече не останаха красиви поля и наситени гори, чисти реки, без хвърлени всякакви отпадъци. Всичко се рушеше, светът се рушеше, хората се превъплъщаваха в чудовища. Егоистично е от моя страна да мисля така, защото и аз съм човек. Едно напълно нормално момиче, живеещо в един такъв ненормален свят. Свят, изпълнен с агресия, насилие и лицемерие. Бях свидетелка на всичко това от мига, в който отворих очи в мизерното отделение на почти срутената болница в която бях родена. Сестрите са били толкова груби, че са ме изпуснали на земята, сякаш съм напълно непотребен боклук. Поредният боклук, който ще замърси света. Белегът от този инцидент и до ден днешен удобно си стои на лявото ми рамо. Той за мен е въплъщение точно на тази човешка грубост и егоизъм. Да ценим само нашето, да стискаме здраво само своето, на света съществувам само аз, останалите са нисши същества, които не заслужават моето внимание. Но не всички хора са така. Бях срещнала преди четири години, когато все още живеех в града, една жена, която остави траен отпечатък в мен. Бях все още малко дете, макар да бях видяла и изживяла толкова болка и страдания. Беше един напълно обикновен ден и аз бях излезнала с нотите си в парка пред блока. Бях седнала на една люлка, тъй като беше привечер и всичко беше опустяло. Хората се бяха прибрали в уютните си убежища, децата радостно и трепетно подскачаха редом до майките си, в очакване на забавленията, които щяха да последват след като прекрачат прага на любимия дом. Аз не изпитвах тези нужди, за мен домът не беше приятно убежище, а същински Ад. Гледах винаги, когато мога, да излизам от дебрите на този пламтящ и напоен със зло и болка апартамент, и се усамотявах под някое удобно за мен убежище – сред природата.
В този ден всичко беше точно така. След като се убедих, че няма никой, отворих с трепетни ръце любимата си папка с нотите и очите ми заблестяха, в този момент бях щастлива. Вече беше почти тъмно, но бях толкова свикнала с тъмнината, че това не ми правеше впечатление. За мен тя беше начин, по който да се скрия от всичко. Не ме беше страх от нея, тя беше моя покровителка.
Надигнах се от нотите и под звуците на изящната мелодия, която танцуваше в главата ми, съзерцавах Луната. Гледах я и си мислих колко спокойно изглежда, като бяла, восъчна царица, с ярко сини очи, като бистра вода, с изрядно подредени коси, вързани на кок и с бяла копринена рокля с диаманти, направена от най-финото кадифе. Това беше една внушителна жена, на която не можех да спра да се любувам. Извисена над всички, тя съвсем спокойно и без никаква доза съчувствие наблюдаваше всичко случващо се под синята завеса. Изглеждаше толкова смела, силна, независима, нима не можеше да направи нещо, да промени нещата? Нима не можеше да вдъхне от собствената си магия на хората в този нещастен свят, поне частица? Нима не можеше да ги направи по-добри? Но не, тя дори не помръдваше. Беше застинала в едно състояние, там горе, и с това приключваше нейната роля.
Изведнъж блесна ярка светлина. Всичко наоколо светна, усетих как ме побиват тръпки. Бях напълно сама, изплашена и беззащитна. В първият момент си помислих, че Луната е чула дълбоките ми и искрени мисли и е решила са слезе на Земята, да помогне. Мислех, че това е нейната светлина, знаех, че тя идва при мен. Светлината светеше толкова ярко, не спираше. Не разбирах какво ставаше. Не, това не беше Луната. Сърцето ми бясно препускаше като диви коне, ръцете ми започнаха да треперят, притиснах нотите до гърдите си и вече през сълзи на очите започнах да казвам тихичко една молитва. Бях смела, рядко се плашех, бях видяла толкова много неща, че вече бях калена срещу всички тези мистериозни събития. Но този път бях наистина уплашена. Бях вече сигурна, че умирам и че това е светлината, която идва да ме отведе в съвсем друго царство, в съвсем друг свят. Не, не в моят свят, в който аз се пренасях всеки ден, за да изчезна от сивата мъгла, не в света, който бе създаден от звуците на пианото. Тя идваше да ме отведе в един напълно непознат свят и да ме заличи от съществуването на този. Мислех си в този момент за мама, за това как тя беше единствения човек, който стопляше душата ми. Изникна в съзнанието ми нейният образ, тези толкова познати топли и любящи зелени очи, тази красива, къдрава грива, която правеше лицето и нежно и изящно. Виждах съвсем ясно красивото и, но измъчено лице. Исках да отнеса този образ там, където отивах или поне да бъде последното нещо, което виждам. Светлината продължаваше да грее около мен. Започнах да си тананикам една мазурка от Шопен, бях вече премръзнала, сълзите ми бяха засъхнали върху студените ми бузи.
Изведнъж светлината рязко спря. Помислих си, че вече всичко свърши, така нелепо се сбогувах със света, в който бях отраснала, в който живеех. Отворих очи и започнах да ги търкам грубо. Беше тъмно, но съвсем ясно можех да различа очертанията на сивите блокове и червената пързалка, която се извисяваше пред мен. Бях на същото място, до където бях и преди пет минути. Не бях умряла, седях си на скърцащата люлка, с долепени до гърдите ноти. Започнах да се оглеждам, вече не бях толкова изплашена, колкото любопитството ми напираше с бясна мощ. Станах съвсем лекичко, люлката изскърца като безжалостен стон на разстроена цигулка. Краката ми трепереха, но не от страх, а от студ. Бях се увлякла в мисли и съвсем забравила за вече късния час, все още продължавах да стоя на потъналата в черен мрак детска площадка. Глупост беше, че стоях навън в толкоз късен час, но как можех да накарам детската си своенравност да постъпи разумно?
Съвсем близо до площадката, беше паркирала една кола. В тъмното не можех да различа каква е колата, само забелязах, че фаровете и съвсем лекичко просветваха, сякаш току що бяха спрени. Ето от къде е идвала тази мощна и ярка светлина, която в моето бурно въображение беше предизвикала трагични и мъчителни мисли. Вместо да избягам обаче, аз съвсем бавно, но решително крачех към колата. Когато стигнах достатъчно близо, изведнъж ме прободе отвътре като с раждясъл и метален кол прозрение, което ме стъписа. Това беше колата на баща ми. Съвсем малка, изпочукана и надраскана, цялата в кал и мръсотия. Вратичката леко изскърца и от там се подаде набитият и висок силует на баща ми. За част от секундата погледите ни се срещнаха. Бях достатъчно близо до него, за да видя кръвясалите му очи и да усетя силният мирис на ракия и текила. Разбира се, той отново беше пиян. Бях толкова претръпнала към него, мразех го, ненавиждах го. Той беше точно един от тези чудовища, приели образът на човек. Но в състоянието, в което се намираше в този момент, той беше по-страшен и от чудовище.
Исках да избягам, но не можех. Бях като заклещена между четири стени, всяка от която ме гледаше с кръвнишки и безжалостен поглед. Баща ми с бавни и тромави стъпки се приближи до мен. Мълчах, защото ме беше страх да проговоря, а усещах как устните ми са толкова слепени една с друга, сякаш са запечатани с восък. Той беше толкова близо до мен, че усещах върху лицето си парещият му дъх. Очаквах да ми посегне, да ме хване за косата и с груби ритници да ме вкара в колата и да ме отведе вкъщи. Погледът ми беше забит в земята и не можех да го откъсна, сякаш беше пуснал корени. Студът вече изгаряше кожата ми, а очите ми се бяха насълзили. Въпреки, че беше средата на ноември, аз бях без връхна дреха и с черна, раирана пола до коляното, без чорапогащи. Усещах изпепеляващият поглед на баща ми върху мен, но не смеех да помръдна.
Както стоях напълно неподвижна и единственото, което усещах върху тялото си беше пронизващата болка на студа, две груби и грапави ръце ме хванаха през кръста. Вдигнах рязко поглед и видях ехидната, злобна усмивка на безжалостния ми баща. Отнесе ме с бързи стъпки в колата, като на няколко пъти се спъна в коварни камъни и за малко да ме изпусне върху натрошените стъкла от една счупена бутилка от бира. Пусна ме с цялата си грубост върху задната седалка така, че главата ми рязко изпука и бликна ручей кръв. Изпищях от болка и усетих с всичките си сетива цялата тежест на набитото тяло на баща ми върху себе си. Беше непрогледен мрак, наоколо нямаше жива душа, единствено се чуваха моите писъци и стенания. Молех го да спре, причиняваше ми болка, но той единствено запушваше с жестокост устата ми, за да не се чуват болезнените ми молби и ридания. Бях едно беззащитно, малко момиченце, върху което бе паднала цялата тежест на безмилостния и коварен свят.
Вратата на колата рязко се отвори и усетих как едни нежни ръце ме издърпват с всичка сила от мъчителния ад, който претърпях тази вечер. Цялата треперех, бях почти гола и разбрах как съм паднала в лапите на жестокостта. Ръцете, които ме спасиха, бяха на една жена. Тя беше на средна възраст, някъде около петдесетгодишна, леко пълничка, с руса, къдрава коса и попити със състрадание и нежност сини очи. За мен тя беше ангел, пратен от Бога, за да спаси една невинна душичка, тя беше моят спасител. Притиснах се силно в нея и започнах да ридая, чувствах се омърсена и опетнена, сърцето ми бе наранено, а душата ми разкъсана, сякаш прерязана с нож. Кървеше и стенеше заедно с треперещото ми тяло.
Не помня повече подробности от тази болезнена и коварна нощ. Тази жена обаче стана за мен въплъщението на един добър човек, на един спасител, за който човешката душа не се ограничава само до своята собствена. Тази жена ми помогна да излекувам раните, или поне да се опитам да залича спомените от тази вечер. Тя беше до мен, когато аз бях напълно застинала в едно положение и отказвах да се храня, да спя, да вървя, дори и да свиря, отказвах да живея. Тя ми помогна да преодолея страховете, които ме заливаха като мощно цунами. Тя ме накара да повярвам, че животът не е само зло и болка, че на Земята няма само злодеи и чудовища. Тя ме научи да виждам същността, да различавам красивото. Тя беше моят ангел-хранител.
Какво стана с баща ми? Заведоха дело срещу него и го вкараха в затвора за насилие над малолетна и за редовно шофиране в напълно нетрезво състояние. Не знам колко години ще остане там. Този човек за мен отдавна е мъртъв. Заради него аз започнах да изпитвам страх към всички мъже и момчета. Не общувах с тях, странях от тях, бях се затворила в черупката си като уплашена костенурка.
Сега, след четири години, все още изпитвам страх към всеки един мъж, общувах единствено с няколко момчета от моя випуск. Не знаех до кога ще продължи. Не знаех кога всичко това ще има край.
Продължавах да стоя на запрашения си прозорец, все така впила поглед в кадифено-синьото небе. Слънцето напичаше вече съвсем ярко и дръпнах завесата, за да не ми блести. Отидох до пианото и отворих капака. Прокарах нежно пръсти по клавишите и се усмихнах. Погледнах нагоре, където до една картина върху пианото беше настанена една алено-червена роза. Тази роза седи там от две години, но нито едно листенце не увехна. Тя продължаваше да е все тъй красива и прочувствена и аромата и продължаваше да бъде все тъй силен и опиянителен.
Взех внимателно розата и я поставих върху един от черните клавиши на пианото. Отворих школата с ноктюрните от Шопен и засвирих...

Розата върху черния клавиш - Пролог

Между реалността и моят свят съществуваше един малък, каменист мост, по който минавах всеки ден, толкова бях свикнала, че понякога неусетно го преминавах, без дори да разбера. Цялата болка и неприязън на сивкавата завеса, която тъй мощно и грижливо бе обвила света, изведнъж се изпаряваше, изчезваше, сякаш никога не е съществувала, само с натискането на един клавиш. Едно леко и нежно докосване и всичко изчезваше. След него още един клавиш, и още един, и още един… За минута вече бях в съвсем друго измерение, в съвсем друг свят, всичко беше толкова красиво, алено, вълшебно… Къде отиде цялата тази задушаваща мъгла, къде се изгуби мътното петно, което бях свикнала да гледам всеки път, щом си отворех очите? Защо вече не чувах гръмкият и груб тембър на злощастните хора, които така безпомощно се влачеха по изпочупените и изгрубели улици на страданието и болката? Всичко изведнъж потъна в пълно неведение и блесна ярка светлина. Силното ухание на рози изведнъж изпълни ноздрите ми с блаженство и аз вече бях пристигнала там, където принадлежах. Звуците на нежната и прочувствена мелодия, която се луташе пъстро и обагряше с цветовете си дебрите на моята душа, бяха тъй вълшебни, тъй красиви… Ах, как не исках този миг да свършва! Откъснах една роза и я допрях нежно до устните си. Тогава се появи един образ, който прихвана като клещи цялото ми съзнание. Виждах едни тъй ярко изразени топли и огнени кафяви очи. Те ме гледаха тъй изпитателно, сякаш се опитват да ме изпепелят с поглед. Бях толкова погълната от това да съзерцавам тези очи, но какво ставаше? Изведнъж нежната мелодия спря да звучи, сякаш някой рязко е скъсал нишката между линиите и, усетих как устните ми изстиват, розата не беше вече допряна до тях. Отворих очи и осъзнах, че се намирам отново пред очуканото пиано вкъщи, но освен изгрубелите от времето клавиши и протритият лак , върху пианото имаше още нещо, нещо, което не бях забелязала да стои до преди няколко минути. Върху един от черните клавиши удобно се беше настанила една алено червена роза, ароматът на която беше тъй обаятелен, че усещах как гърдите ми се пълнят с въздух, който не можех да издишам. Но този аромат ми беше познат, определено тази роза бях я виждала и преди.

Отхвърлена

Какво е чувството да си отхвърлен ли? Нима може да се обясни? Нима можеш с думи да изразиш болката, която човек оставя върху теб? Та тя е толкова силна и могъща, изпепеляваща, разкъсваща душата ти на малки парченца, които се пръсват из цялото ти тяло и оставят отпечатъци във всяка клетка, във всяка вена...Всяка сикунда е една изгаряща болка, един изциклен стон на тъга и скръб. Скръб по някого, когото не го заслужава, тъга по този, който те убива. Изтръгват сърцето ми, а аз не мога да го задържа, защото е обковано във вериги, здрави, силни и разкървавяващи. Остава ми само болката, която се усилва и опустошава цялото ми тяло като мощен ураган.
Когато обичаш някого силно, животът ти придобива друг смисъл. Живееш в един сапунен мехур от мечти, спомени, догадки, разсъждения...Хвърляш се в безизвестното, потапяш се в океана от мощни вълни, без да знаеш дали ще можеш да изплуваш. Но някак всичко е различно, в главата ти се върти един образ, който те крепи, който ти вдъхва сили за живот, не можеш да живееш без този човек, той е като наркотик за теб. Но всичко това е само в твоето въображение, невинно, мило и нереално въображение. Копнеж и страст, гори от емоции и чувства. Но какво става, когато точно този човек, който придобива смисъла на живота ти те отхвърли, когато ти обърне гръб и изостави, сякаш си гнусен и мръсен бездомник от улицата? Със треперещи ръце стоиш, без да можеш да помръднеш. С подути очи се опитваш да прогледнеш, да продължиш, но как? О, нима е толкова лесно да загърбиш чувствата и да продължиш напред?
Вече не вярвам в любовта. Или поне в тази любов, която се споделя между мъжа и жената. Тази болезнена и кървава любов. Не знам какво е да докоснеш нежно някого, изпълнен с копнеж нито да погледнеш очите му и да съзреш в тях обич и топлина.
Трудно е да забравиш любовта си, макар да е била несподелена. Трудно е да събереш сърцето си, когато вече е било разбито. Но живота е една огромна бездна, едно голямо препядствие, което с всяка секунда трябва да се опитваме да преодоляваме.

Разголена душа...

Често правим грешки, човешко е. Но когато тези грешки се повтарят, все по-задълбочени и опасни, когато се превърнат в ежедневие, стават нещо повече от грешки, нещо много по-опасно.
Редно ли е да се бунтуваш срещу всичко, когато знаеш, че е предназначено да бъде така? Когато знаеш, че не може да промениш нищо и единствено нараняваш себе си? Но болката, която нанасяш сам на себе си не е нищо, сравнение с тази, която ти причиняват твоите собствени грешки. Една глупава и неразумна постъпка, детска, невинна и наивна, и всичко се обръща толкова бързо, чак неусетно. В един момент всичко е изрядно наредено, като една съвършена коприна, един кръговрат от щастливи мигове, приятни емоции и слънчеви усмивки. В следващия момент едно цунами залива мощно всичко това и разбива на парчета изграденото преди. Една тъмнина се спуска над предишното ярко и весело слънце и ти не можеш да направиш нищо... Но още по-тежко е, когато знаеш, че ти самия си предизвикал това цунами и си разрушил всичко.
Но не е лесно да сдържиш чувствата си, когато те неуморно напират да излезнат навън. Да ги споделиш и да ги оставш да препускат на воля като диви коне. Но не всички чувства трябва да бъдат пускани и споделяни. Има някои, които не бива да излизат, които трябва да бъдат заключени, макар и да раздират цялата ти душа. Едни забранени чувства, тъй чисти и кристални, красиви и мощни, но тъй болезнени и коварни.
Тези чувства изпитвах и продължавам да изпитвам към един човек. Не ми беше забранено да изпитвам тези чувства, когато бяха вътре в мен. Когато им се радвах и крих в душата си. Можех да им се любувам и да ги пазя. Но се оказах недостатъчно силна за това. Сърцето взе власт над целият ми разум и над всичко нормално и тези чувства излезнаха като водопад от мен. Разголих душата си пред този човек, но не бях в състояние да мисля, когато водопада се сипеше от мен. Не можех да ги спра да извират, а той беше човека, към когото трябваше да се влеят. Стоях безучастно, докато гледах как душата ми се разсъблича и той вижда всичко. Но и думите, които бяха посредник на тези чувства, извираха и не спираха. Всичко в мен беше една еуфория, емоциите и чувствата ми бяха разкрити.
След това ми беше много тежко, трябваше ми време да се възстановя. Да осмисля всички тези действия и да изкупя грешката си. Беше много болезнено, и все още болката стои, дълбоко загнездила се вътре в мен. Опитвам се да я изтръгна, но все едно да се опитам да изтръгна гигантска секвоя от корените и. Ще е жалък и мъчителен опит. Трудно е да повярваш, че можеш да бъдеш толкова слаб, че да оставиш чувствата ти да излизат и да отиват при даден човек, още по-малко, когато този човек е обект на твоите чувства. А аз се оказах точно такава, слаба и крехка, оставих се на едни чувства вътре в мен да ме преборят, да завладеят уж здравия ми разум.
Постъпката ми беше глупава и дълбоко съжалявам, че допуснах да я направя. Но любовта не пита, тя действа, независимо от това, какви ще са последиците. Може би е постъпила така, за да ми даде урок, но се чувствам като пълен идиот. Съжалявам и за човека, към който бяха предназначени тези чувства. Беше толкова красиво, когато бяха вътре в мен и само в мислите ми...защото знаех как стоят нещата, но въпреки това аз постъпих като една слаба и лека жена. Но си взех урока, търпя си болката и се опитвам да заздравя раните, поне до толкова, до колкото е възможно. Опитвам се да поправя щетите, нанесени от това огромно и мощно цунами, но може би опитите ми за това ще се окажат напразни.

Безмилостна съдба

Луната е тъй красива, толкова могъща, уравновесена, спокойна…Изглеждаше като кралица, която стои неподвижно на трона си, със стъклен поглед и изрядно подредени коси, вързани на кок.С една дълга бяла рокля от най-финото кадифе, с кристалчета по воланите и с нежно избродирани цветя.Кралица със стъклен поглед и със затворено сърце.Никой не знаеше какво се крие под тези сини, кристални като бистра вода очи.
Гледах я, съзерцавах я, наслаждавах се на тази божествено красива Кралица – Луната.Изведнъж очите ми се насълзиха.Както бях напълно отдадена и спокойна, изведнъж се разбушувах, започнах да крещя, да викам, изпаднах в истерия.Сълзите падаха като буен водопад от очите ми, а аз не можех да се спра, не можех да се овладея.Но какво ставаше с мен?Нима душата ми отново се разкъсва?Толкова са болезнени тези мигове, чувствам, че се разпадам на парчета, ръцете ми започват да треперят, а бузите ми стават огнено червени.Бунтувах се срещу съдбата си – да се мъча.Не исках да бъде така, но нима можеш да заповядаш на Бог?Нима можеш да заповядаш на съдбата, нима можеш да и кажеш какво да прави?Аз бях това, което най-много мразех.Аз бях това, което никога не исках да бъда.Обичах човека, който никога не трябваше да обичам и грешното ми сърце кървеше ли кървеше…Винаги се питах заслужавам ли всичко това?Да, може би е напълно заслужено.Нима са допустими всички мисли, които имах?Нима копнежа, който изпитвах беше допустим?Не, това бяха забранени зони, до които не можех да припарвам.Но всичко ме привличаше като магнит, бях грешница и го знаех.Но въпреки това всеки път навлизах все по-надълбоко и по-надълбоко.Всеки път копнежа ставаше по-силен и по-силен…Казвах си:”Спри!Недей!”, но нима се слушах, нима слушах разума си?Не, винаги съм го пренебрегвала и затова греховете ми станаха повече, от колкото добрините, които съм извършвала.И тази коварна любов, която изпитвах.Тази грешна любов, недопустима.Борих се със зъби и нокти, плачех, виках, удрях, но нищо не помагаше.Опитвах се да се овладея, но не можех…беше толкова трудно.А всяко едно движение към него беше адска болка, болка, пронизваща кръвта.Болка, която разкъсваше душата ми.Молих се по-бързо да свърши всички.А Луната продължаваше тъй спокойно и властно да ме гледа.Започнах да скубя косите си, да разкъсвам дрехите си, исках да се освободя от този огнен щит, който ме беше вързал и който ме изгаряше от всякъде.Но не можех.Останах неподвижна в продължение на два часа.Само едри капки сълзи се стичаха по мен, очите ми бяха замръзнали, а ръцете ми – ледени.Единствено в главата си виждах неговия образ, бях запомнила всяка част от него, чувах гласа му.Бавно, бавно затворих очите си и всичко стана тъмно.Една огромна празнота, една пълна тъмнина и една едва забележима светлина.

Рана

Как приятно въздуха шепти, шепти, шепти...
Как объркано се луташ ти.
Нима ме търсиш, нима ме помниш?
Нима те интересувам, та да ме гониш?
Морето вилнее, а слънцето линее
Пада нощта, а аз чакам тебе.
Търсиш ме, а мен ме няма.
Защото мисля за теб с усмивка блага.
Нима ще ме откриеш, нима ще се покажа?
Отново да оставиш в мен болезнената рана?
Ще си спомням за теб, ще плача за теб,
ще чакам твоето сърце от лед.
Защото болката ми е като мушица
пред любовта, която изпитва моята душица.
Ще си спомням за теб, ще плача за теб,
ще чакам твоето сърце от лед.

Моят най-добър приятел...

Много често се питам дали един човек може да бъде истински приятел? И какво въобще означава това най-добър приятел? Каогато бях малка, обичах да играя с различни деца, много бързо се сприятелявах и се запознавах с много хора. Бях труден характер(както и сега), но тогава за мен нещата бяха различни. Наричах всеки приятел, а много хора-най-добри приятели. С всяка изминала година осъзнавам, че много рядко можеш да срещнеш истински приятел. Човек,който да е с теб винаги, който да ти помага, да те разбира...Може би много хора имат такив а приятели, аз нямам такъв. Или поне сред хората не. Много лесно се разочаровам,много често оставам наранена от хората...Привързвам се към някого много бързо. Мразя това в себе си. Винаги оставам разочарована. Но скоро осъзнах, че винаги съм имала приятел до себе си, верен и искрен. Това е пианото...музиката...Винаги е докосвала душата ми, винаги е била с мен.А пианото...това е едно от най-скъпите ми неща на Планетата. Ако ме попитат какво бих взела със себе си на някой самотен остров-това ще е пианото.Мойто пиано. Моят най-добър приятел.