Разголена душа...

Често правим грешки, човешко е. Но когато тези грешки се повтарят, все по-задълбочени и опасни, когато се превърнат в ежедневие, стават нещо повече от грешки, нещо много по-опасно.
Редно ли е да се бунтуваш срещу всичко, когато знаеш, че е предназначено да бъде така? Когато знаеш, че не може да промениш нищо и единствено нараняваш себе си? Но болката, която нанасяш сам на себе си не е нищо, сравнение с тази, която ти причиняват твоите собствени грешки. Една глупава и неразумна постъпка, детска, невинна и наивна, и всичко се обръща толкова бързо, чак неусетно. В един момент всичко е изрядно наредено, като една съвършена коприна, един кръговрат от щастливи мигове, приятни емоции и слънчеви усмивки. В следващия момент едно цунами залива мощно всичко това и разбива на парчета изграденото преди. Една тъмнина се спуска над предишното ярко и весело слънце и ти не можеш да направиш нищо... Но още по-тежко е, когато знаеш, че ти самия си предизвикал това цунами и си разрушил всичко.
Но не е лесно да сдържиш чувствата си, когато те неуморно напират да излезнат навън. Да ги споделиш и да ги оставш да препускат на воля като диви коне. Но не всички чувства трябва да бъдат пускани и споделяни. Има някои, които не бива да излизат, които трябва да бъдат заключени, макар и да раздират цялата ти душа. Едни забранени чувства, тъй чисти и кристални, красиви и мощни, но тъй болезнени и коварни.
Тези чувства изпитвах и продължавам да изпитвам към един човек. Не ми беше забранено да изпитвам тези чувства, когато бяха вътре в мен. Когато им се радвах и крих в душата си. Можех да им се любувам и да ги пазя. Но се оказах недостатъчно силна за това. Сърцето взе власт над целият ми разум и над всичко нормално и тези чувства излезнаха като водопад от мен. Разголих душата си пред този човек, но не бях в състояние да мисля, когато водопада се сипеше от мен. Не можех да ги спра да извират, а той беше човека, към когото трябваше да се влеят. Стоях безучастно, докато гледах как душата ми се разсъблича и той вижда всичко. Но и думите, които бяха посредник на тези чувства, извираха и не спираха. Всичко в мен беше една еуфория, емоциите и чувствата ми бяха разкрити.
След това ми беше много тежко, трябваше ми време да се възстановя. Да осмисля всички тези действия и да изкупя грешката си. Беше много болезнено, и все още болката стои, дълбоко загнездила се вътре в мен. Опитвам се да я изтръгна, но все едно да се опитам да изтръгна гигантска секвоя от корените и. Ще е жалък и мъчителен опит. Трудно е да повярваш, че можеш да бъдеш толкова слаб, че да оставиш чувствата ти да излизат и да отиват при даден човек, още по-малко, когато този човек е обект на твоите чувства. А аз се оказах точно такава, слаба и крехка, оставих се на едни чувства вътре в мен да ме преборят, да завладеят уж здравия ми разум.
Постъпката ми беше глупава и дълбоко съжалявам, че допуснах да я направя. Но любовта не пита, тя действа, независимо от това, какви ще са последиците. Може би е постъпила така, за да ми даде урок, но се чувствам като пълен идиот. Съжалявам и за човека, към който бяха предназначени тези чувства. Беше толкова красиво, когато бяха вътре в мен и само в мислите ми...защото знаех как стоят нещата, но въпреки това аз постъпих като една слаба и лека жена. Но си взех урока, търпя си болката и се опитвам да заздравя раните, поне до толкова, до колкото е възможно. Опитвам се да поправя щетите, нанесени от това огромно и мощно цунами, но може би опитите ми за това ще се окажат напразни.