Луната е тъй красива, толкова могъща, уравновесена, спокойна…Изглеждаше като кралица, която стои неподвижно на трона си, със стъклен поглед и изрядно подредени коси, вързани на кок.С една дълга бяла рокля от най-финото кадифе, с кристалчета по воланите и с нежно избродирани цветя.Кралица със стъклен поглед и със затворено сърце.Никой не знаеше какво се крие под тези сини, кристални като бистра вода очи.
Гледах я, съзерцавах я, наслаждавах се на тази божествено красива Кралица – Луната.Изведнъж очите ми се насълзиха.Както бях напълно отдадена и спокойна, изведнъж се разбушувах, започнах да крещя, да викам, изпаднах в истерия.Сълзите падаха като буен водопад от очите ми, а аз не можех да се спра, не можех да се овладея.Но какво ставаше с мен?Нима душата ми отново се разкъсва?Толкова са болезнени тези мигове, чувствам, че се разпадам на парчета, ръцете ми започват да треперят, а бузите ми стават огнено червени.Бунтувах се срещу съдбата си – да се мъча.Не исках да бъде така, но нима можеш да заповядаш на Бог?Нима можеш да заповядаш на съдбата, нима можеш да и кажеш какво да прави?Аз бях това, което най-много мразех.Аз бях това, което никога не исках да бъда.Обичах човека, който никога не трябваше да обичам и грешното ми сърце кървеше ли кървеше…Винаги се питах заслужавам ли всичко това?Да, може би е напълно заслужено.Нима са допустими всички мисли, които имах?Нима копнежа, който изпитвах беше допустим?Не, това бяха забранени зони, до които не можех да припарвам.Но всичко ме привличаше като магнит, бях грешница и го знаех.Но въпреки това всеки път навлизах все по-надълбоко и по-надълбоко.Всеки път копнежа ставаше по-силен и по-силен…Казвах си:”Спри!Недей!”, но нима се слушах, нима слушах разума си?Не, винаги съм го пренебрегвала и затова греховете ми станаха повече, от колкото добрините, които съм извършвала.И тази коварна любов, която изпитвах.Тази грешна любов, недопустима.Борих се със зъби и нокти, плачех, виках, удрях, но нищо не помагаше.Опитвах се да се овладея, но не можех…беше толкова трудно.А всяко едно движение към него беше адска болка, болка, пронизваща кръвта.Болка, която разкъсваше душата ми.Молих се по-бързо да свърши всички.А Луната продължаваше тъй спокойно и властно да ме гледа.Започнах да скубя косите си, да разкъсвам дрехите си, исках да се освободя от този огнен щит, който ме беше вързал и който ме изгаряше от всякъде.Но не можех.Останах неподвижна в продължение на два часа.Само едри капки сълзи се стичаха по мен, очите ми бяха замръзнали, а ръцете ми – ледени.Единствено в главата си виждах неговия образ, бях запомнила всяка част от него, чувах гласа му.Бавно, бавно затворих очите си и всичко стана тъмно.Една огромна празнота, една пълна тъмнина и една едва забележима светлина.
